Моите градини
Графична изложба на Людмил Георгиев / Галерия „Средец“ при Министерството на културата/ 19.10.2022 – 31.10.2022
Погледнато обобщено градината може да бъде мислена като късче земя, плод на извечния човешки стремеж за подредба. Още преди хилядолетия желанието за сътворяването на порядък, различен от този, действащ в естествената природна среда, провокира хората да сътворят първите градини.
Неслучайно едно от Седемте чудеса на света, макар и днес изчезнало, е построеният от асирийската царица Семирамида комплекс от висящи градини във Вавилон. Мястото, където според историческия разказ, в епохата след помитащия Всемирен потоп, е издигната Вавилонската кула. Библията ни дава информация, че човеците, разпръснати по земната твърд, дотогава говорят един език, но опитът им да съградят кула, с която да достигнат небето, разгневил Бог. Нещо повече – Той така се огорчил от дързостта им, че като своеобразно наказание създал различните езици човешки и ги разпръснал по земята. Така, в генерираното отчуждение и хаос, на човека е отсъдена извечната потребност да съгражда порядък и подстъпи в общуването си с Другия.
Именно в контекста на тази потребност може да бъде мислена и новата изложба на Людмил Георгиев – „Моите градини“. В графичните разработки, обединяващи последните му творчески търсения в полето на графиката, авторът, в опозиция на усещането ни за безпрецедентен безпорядък, търси своите градини. Онова късче пространство, в което може да си играе на Демиург. Но както сам художникът отбелязва: „Това не са райските градини, нито пък „Градината на земните удоволствия“ на Йеронимус Бош. Това са просто моите градини“. И вгледаме ли се в графичните му творби, подредени в изложбата, няма как да не констатираме, че в тях авторът е побрал собственото си разбиране за ред. Територии, в които със средствата на графиката той съгражда живописните си градини – огрени от светлината, на слънцето или луната, кой може да ни каже.
Градини, в които в привидния безпорядък изниква неподозирано хармонично единство, генерирано от чувствителността на художника към заобикалящата го действителност. Това са градини, които не приличат на нищо друго изпреди, но в същото време можем да „пристъпим“ в тях като в нещо свое, лично. В тях всяко отчуждение се е превърнало в омиротворяваща сила, а в привидния хаос линии и петна се свързват в непредставимо единство. Досущ като в градина на земното удоволствие, досущ като в едно лично райско селение, в което грях и удоволствие, страдание и очищение продължават да бележат собствената ни човешкост
