Menu

ОСТАНАЛОТО ЛИПСВА

Останалото липсва

Самостоятелна изложба на Бранко Николов

• графика •

16 април – 5 юни 2021

Вернисаж: 16 април (петък), от 16 до 19 ч.

Навярно увлечени от ницшеанския възглед за миналото като гнездо на разрухата, в което не може да бъде заченато едно по-състоятелно бъдеще, умореният декаданс на Европа от ХIХ век достига до своеобразно отричане на историческото. Това съвсем естествено генерира процес на саморазправа с миналото чрез унищожение. Ернст Гомбрих си спомня, че в това време „отливките на стари произведения на изкуството [използвани до този момент с учебна цел] бяха изхвърляни през прозореца и разбивани в един закъснял ритуал на освобождение“. С други думи, както изтъква Дейвид Лоуентал – светът е навлязъл в епоха, в която „нищо не трябва да бъде ценено толкова дълго, че да стане старо“.

Футуристите също са възпалени от тази идея и фигура като Филипо Маринети отстоява концепцията, че не бива да се хаби енергия за поклонение пред миналото. Нещо повече, поетът убедено заявява, че е „провокирал растящо отвращение към античното, към прояденото от червеи и покритото с мъх“, а основният му мотив затова е – „да освободи Италия от нейната смърдяща гангрена от професори, археолози, цицероновци и антиквари. Защото твърде дълго тази страна е търговец на дрехи втора употреба. Ние възнамеряваме да я освободим от безчислените музеи, които я покриват като гробища“.

Така билите изпреди естетически модели са отхвърлени, а на тяхно място се установяват свободният стих в поезията, атоналната музика, абстракцията в живописта. За успеха на този проект, свидетелства собственото ни настояще и принадлежащото му съвременно изкуство. Именно като част от него бива да мислим и изложбата „Останалото липсва“ на художника Бранко Николов. В нея авторът в противовес на процесите генерирали роенето на „-изми“ в първата половина на миналия век, с прецизността на археолог, със страстта на антиквар, с погледа на „културен некрофил“ се обръща към миналото. Но не някакво отдалечено, чуждо, а към собственото си/ни такова.

Завръща се към родното място, за да документира в образи (с присъщата си чувствителност) света, който е населявал преди. Отдалечената от големия град стара
махала, която културните, в това число и политически, процеси само за половин век са обособили в гробище. За преживяното, за спомени, за мечти. Необезпокоявани от човешко присъствие пейзажи, изтърбушени от пустота домове – с продънени подове, рухнали под тежестта на небето покриви, с пресъхнали от тишина стени, превърнали се наново в кал. С изпочупени прозорци, със залостени врати. Опразнени кошари, превзети от драки огради. Изобщо свят, в който природата е започнала да поглъща като безчувствено чудовище всеки белег за хорска намеса. За история.

Бранко Николов отказва да приеме загубата на собственото си минало и затова се възвръща наново към него. Но то, като че ли отдавна е изгубило съществената си роля за настоящето му. То не му принадлежи. И сякаш тъкмо затова се фокусира така афектирано върху него, опитвайки се да го съхрани, да го спаси и овеществи със средствата на графичния език. А там останалото липсва, и това „останало“ като че ли сме самите ние.

Съзнато или не, този индивидуален кръстоносен поход на Бранко Николов срещу „културната амнезия“ се разгръща на фона на безпрецедентна тревога, в която парадоксално се явява негата по миналото. Същото онова, от което преди така упорито се опитвахме да се отървем. Но дали някога това минало ще може отново да ни принадлежи?

Снимки