Останалото липсва

Самостоятелна изложба на Бранко Николов

• графика •

16 април – 5 юни 2021

Вернисаж: 16 април (петък), от 16 до 19 ч.

Навярно увлечени от ницшеанския възглед за миналото като гнездо на разрухата, в което не може да бъде заченато едно по-състоятелно бъдеще, умореният декаданс на Европа от ХIХ век достига до своеобразно отричане на историческото. Това съвсем естествено генерира процес на саморазправа с миналото чрез унищожение. Ернст Гомбрих си спомня, че в това време „отливките на стари произведения на изкуството [използвани до този момент с учебна цел] бяха изхвърляни през прозореца и разбивани в един закъснял ритуал на освобождение“. С други думи, както изтъква Дейвид Лоуентал – светът е навлязъл в епоха, в която „нищо не трябва да бъде ценено толкова дълго, че да стане старо“.

Футуристите също са възпалени от тази идея и фигура като Филипо Маринети отстоява концепцията, че не бива да се хаби енергия за поклонение пред миналото. Нещо повече, поетът убедено заявява, че е „провокирал растящо отвращение към античното, към прояденото от червеи и покритото с мъх“, а основният му мотив затова е – „да освободи Италия от нейната смърдяща гангрена от професори, археолози, цицероновци и антиквари. Защото твърде дълго тази страна е търговец на дрехи втора употреба. Ние възнамеряваме да я освободим от безчислените музеи, които я покриват като гробища“.

Така билите изпреди естетически модели са отхвърлени, а на тяхно място се установяват свободният стих в поезията, атоналната музика, абстракцията в живописта. За успеха на този проект, свидетелства собственото ни настояще и принадлежащото му съвременно изкуство. Именно като част от него бива да мислим и изложбата „Останалото липсва“ на художника Бранко Николов. В нея авторът в противовес на процесите генерирали роенето на „-изми“ в първата половина на миналия век, с прецизността на археолог, със страстта на антиквар, с погледа на „културен некрофил“ се обръща към миналото. Но не някакво отдалечено, чуждо, а към собственото си/ни такова.

Завръща се към родното място, за да документира в образи (с присъщата си чувствителност) света, който е населявал преди. Отдалечената от големия град стара
махала, която културните, в това число и политически, процеси само за половин век са обособили в гробище. За преживяното, за спомени, за мечти. Необезпокоявани от човешко присъствие пейзажи, изтърбушени от пустота домове – с продънени подове, рухнали под тежестта на небето покриви, с пресъхнали от тишина стени, превърнали се наново в кал. С изпочупени прозорци, със залостени врати. Опразнени кошари, превзети от драки огради. Изобщо свят, в който природата е започнала да поглъща като безчувствено чудовище всеки белег за хорска намеса. За история.

Бранко Николов отказва да приеме загубата на собственото си минало и затова се възвръща наново към него. Но то, като че ли отдавна е изгубило съществената си роля за настоящето му. То не му принадлежи. И сякаш тъкмо затова се фокусира така афектирано върху него, опитвайки се да го съхрани, да го спаси и овеществи със средствата на графичния език. А там останалото липсва, и това „останало“ като че ли сме самите ние.

Съзнато или не, този индивидуален кръстоносен поход на Бранко Николов срещу „културната амнезия“ се разгръща на фона на безпрецедентна тревога, в която парадоксално се явява негата по миналото. Същото онова, от което преди така упорито се опитвахме да се отървем. Но дали някога това минало ще може отново да ни принадлежи?